В последно време всички сме експерти в това да мразим от дън душа. До болка ненавиждаме рутината в ежедневието, отчаянието от безпаричието, отегчеността от грешките на другите… Спряхме и да страдаме от разочарованията, но пък се ужасихме от все по-голямата си безкритичност.

С две думи, намразихме живота. Не живота по принцип, а онзи, нашия. Този, в който се чувстваме като в капан на времето. От който все сме недоволни. От който очакваме много повече, така както от нас очакват всички. Този, в който всяка, проклета, сутрин се събуждаме с някакво тягостно усещане, че няма нищо да се промени. Този, в който всеки протяжен ден се изнизва, без да разберем дори дали сме свършили нещо наистина смислено. Този, в който вечер заспиваме, раздирани от съмнения и забравили да мечтаем. Този, в който всъщност спряхме да живеем, а започнахме едно незадоволително, изтощително и изпълнено с компромиси съществуване.

            Но в крайна сметка намразихме това, в което се превърнахме. И няма ли момент, в който все пак ще сложим точка на цялата омраза?

            Спри за малко! Виж колко хубав може да е пак светът! Защото гледайки го през очите на омразата, не можеш никога да видиш нищо положително. А щом отърсиш се от тези тежки мисли, със сигурност в сърцето ти ще възцари се някаква надежда. И любовта ще стане пътеводна светлина, която ще напътства всяка твоя стъпка.

            Спри за малко! Усмихни се! Животът е такъв, какъвто го направиш!