Какво по-хубаво от това да имаш възможността да се събуждаш от закачливата игра на слънчевите лъчи с очите ти?! Да усещаш топлата прегръдка на ароматната сутрин, хваналата през кръста като най-голямата ти любов?! Да поглеждаш с надежда към всяка усмивка, способна да те укрили и мотивира да се изправиш пред всяко предизвикателство?! Да се впускаш възторжено и дори лекомислено във всяко изпитание?! Да се доверяваш слепешката, просто защото ти се иска да срещаш хора-вдъхновение – от онези, които са невъзможни за необичане, които те привличат като магнит около себе си с чистотата на своите сърца и с устремеността на своите мисли?! Да сбъркаш дори – просто, защото е човешко да се греши?! Та нали именно от паданията по пътя се научаваме да вървим гордо и целенасочено?!

И има ли по-прекрасно от това да знаеш, че любимите ти хора са до теб, здрави са и да те обичат?! В такива моменти човек осъзнава, че всичките проблеми, които мисли, че има, са просто един парад на суетата и егоцентризма… Затова и не разбирам суицидните мисли на някои хора, нито депресиите. Всичко това е за слабите хора, а от малка съм се научила да се стремя към силата – не онази физическа, а по-скоро духовната. Защото само устойчивостта, гъвкавостта и търпението са онова, което ще ни спаси от самоубийствения полъх на собствения ни нихилизъм. Целта и краят на пътя зависят не от друг, а от мотивацията за успех на самите нас. И само ние сме отговорни за това дали ще изживеем живота си със смисъл, уважение и достойнство, или ще преминем през него като влака стрела, без да имаме време за малките хора и неща…

Време е ключовата дума. Е, точно то все не ни достига да направим всичко, за което мечтаем. Не стига дори за дребните неща, сякаш някой с брадва е застанал край часовника и яростно отсича минутите като гора, обречена да загине. И в същото време някои сякаш с клаксон раздира слуха ни, опитвайки се да привлече вниманието ни върху същинските неща от живота. Не, не онези битово необходимите, без които някак все пак бихме оцелели, а онези, които ни карат да чувстваме и да искаме да крещим…

А може би предпочитате тишината…, тишината на мислите, защото така се телепортирате в илюзорно спокойна действителност?! Ще ви разочаровам! Днес нямаме привилегията да бъдем спокойни. Просто такова е времето, такива вече са поколенията – неспокойни и непримирими, кой с каквото му позволяват собствените стереотипи и предразсъдъци.

Но едно да знаете, тишината в мислите не е онова, което ще ви спаси. Тя само може като дрога да ви откъсне за кратко от реалността, която после отново ще ви удари в челото, при това с двойно по-голяма засилка. Тайната е в уединението на съзнанието, водещо ни през златната пътека на истинските добродетели към силата на преосмисления изначален егоцентризъм.