Моята улица – кой стига дотам По онова време си мислех, че едва ли има човек, който да не иска да живее в центъра на София. Излишно е да изреждам преимуществата, защото със сигурност веднага ще се намери някой, който да изтъкне тези на отдалечените крайни квартали и на секундата да обири моята теза. Но аз вече се учудвам на ентусиастите, ежедневно изминаващи километрични разстояния в претъпкания с разнообразни индивиди градски транспорт, за да стигнат до работното място, училището или университета. Самата аз до не отдавана бях сред тях и дотолкова бях свикнала с дългите преходи от единия до другия край на града, че те бяха спрели да ме напрягат. Напротив, превърнали се бяха във време, в което си набавях необходимата доза почивка, сблъсквайки се в същото време с най-различни характери, съдби и реакции без целенасочено да съм се стремила към това. Но да се върна отново на пъпа на столицата – там, където никога не е спокойно, а забързаното множество преминава преди да успееш да видиш лицето на който и да е. Тази същата тълпа – угрижена и непрекъснато недоволстваща от наличното, трудно и с доста колебание, отделя от скъпоценното си, разчетено по график до последната минута, време. Не спира дори пред паднал на земята човек, защото е чувало, че понякога на приятелски подадената ръка отвръщали със забит нож в гърба. Не си ли струва да поемем риска, може пък твърдението да се окаже просто някаква заблуда, превръщаща ни в щрауси, заболи главите си в пясъка.  „Ами, правилно”, биха възкликнали някои хора. „Ако ми прилошее на мен, кой би помогнал”? Може би никой, особено докато сме изцяло обсебени от собствените си битово елементарни проблеми. „Е, вярно, че не са екзистенциални, но не са никак за пренебрегване.” Жалко, че са се превърнали в основни теми за размисъл и разговор – сякаш отдавна вече няма по-важни неща. „Такъв е животът”, казваше един приятел в ученическите ми години. Колко съм се питала дали има право. Надявала съм се в кратката му и доста категорична констатация нещо да куца, но всеки изминал ден ме кара да му вярвам все повече. А не искам, защото се надявам аз, колкото и незначителна част от човечеството да представлявам, да мога да променя нещо в него. Прекрасно е да вярваш, че не всичко е предварително предначертано, а развоят на събитията е в ръцете на всеки от нас. Няма начин да се застраховаме от грешки, разбира се. Кой би могъл? Но нали уж точно тези отклонения от правия път ни дават знанието за вярната посока. Въпрос на личен избор е екстремното и обсипано с инциденти изкачване през чукарите или скоростното и значително по-сигурно препускане по магистралата. Преследването на праволинейното мислене обаче ще гарантира ли сполучливото прескачане на препятствията? Дали отговорът не се крие някъде около нас, но ние просто не го виждаме. Само на метри от мястото, през което ежедневно преминават потоци от хора, вярващи, че са личности, се криеше един коренно различен свят. Като контраст на лъскавите скъпи коли, префинените маниери и прилежно изгладени облекла на преминаващите,на прозореца на една стара опушена и очукана от времето сграда се бе подпряла възрастна жена. Небрежна към външния вид и чистоплътието си, тя бе построила своя собствена йерархия на приоритети в човешкото съществуване. И как иначе, науката твърди, че всеки от нас е уникален, следователно и тази възрастна дама беше такава. Само че всички преминаваха под открехнатия й прозорец, изпълнени с пренебрежение и безпочвена омраза, за да стигнат пак там – до онзи другия свят, в който всичко изглежда красиво, където опаковката прикрива некачествен продукт. В очите на бабата се криеше много болка и самота. Годините освен, че бяха оставили жесток белег върху лицето й, сякаш й бяха отнели желанието да мечтае, а с това и щастието да се пренася мисловно на място, за което бленува. Иронията бе, че от другата страна на малката уличка, на която сградата едва държаща се на своите основи, поразително приличаща на единствената си обитателка (или поне единствената, която някой някога е виждал), общината бе ситуирала малък хоспис. Там може би имаше някоя нейна сродна душа, но тя упорито отказваше да приема факта, че има нужда да разбере. Затворила се бе между четирите стени на апартамента си, защото това бяха нейните четири стени, та макар и потискащо празни. Или не чак толкова. Понякога най-добре те разбира именно този, които не може да ти противоречи, така както пухкавите котета не можеха да възразят на понякога несвързаните умотворения на поотслабналия от времето мозък. Животинките, за които съседи твърдяха, че наброяват 22, се бяха превърнали в най-добрите и единствени приятели на тази жена. Те й даваха стимул да се събужда всяка сутрин с готовност да се пребори с мизерията поне още ден. Сигурно има какво да научим и от нея, нищо, че не успях да чуя и дума от сбръчканата й уста. Истината не винаги се крие в казаното…

Днес всички ние приличаме на тази баба, защото сме загубили вяра в доброто.Всеки е готов да ти подложи крак. Страхуваме се да говорим откровено, защото думите ни могат да бъдат използвани с користни цели. Дано скоро нещата се променят и никой да не гледа в паницата на съседа, колегата, приятеля.

Не знам дали това изобщо е възможно, защото с всеки изминал ден се убеждавам, че малкото останала човещина, състрадателност, разбиране и толерантност се изпаряват със страшна скорост. На тяхно място идва самозаблудата, че ние самите сме поне 100 пъти по-важни от другите и затова сме готови на всякаква нечестна и дори мръсна игра.
Положението е трагично, а промянаат зависи от всеки от нас. Докато обаче наистина сме като щрауси, заровили глави в пясъка, не ни очакват хубави неща. И интересното е, че подобни истории могат да трогнат не особено голямо количество хора, просто защото вече не сме хора. Жалко...
Остава само надеждата, че все пак нещо зависи и от мен и теб...